Италия – стара и(ли) нова – Бергамо
05.03.2015
пристигаме в Бергамо след доста странен ден, в който сме станали в 4, за да си хванем самолета, изпуснали сме го поради недоглеждане, набързо сме се сдобили с нови билети до Милано, с прекачване във Виена, за същия ден, този път сме хванали самолета, втория също, изгубили са ни багажа, дали са ни 1 бр. тениска и 1 бр. четка за зъби за компенсация и обещание, че на другата сутрин ще докарат куфара в хотела, и накрая, след арабски пазарлък с таксиджиите на летището, срещу скромните 100 евро сме стигнали до заветната си дестинация…
домакините ни, ITALCEMENTI, или както подсказва името им – огромен Италиански концерн за Цимент и производните му, са спретнали гъста до задъхване програма за престоя на гостите си по случай обявяването на таз-годишната победителка в конкурса arcVision – Women in Architecture; забират ни набързо от хотела и просто ни прибавят към огромната кохорта от архитектКи от “вси страни”, съответната бройка (х2) журналисти и PR-и; организацията за извозване, изхранване и забавление на въпросните е желязна ????
до началото на същинското събитие, заради което сме тук, има още цял един ден.
06.03.2015
денят ни, по програма, включва разходка из Бергамо (+прекомерни количества храна, за които е отделено аналогичното прекомерно времетраене – но това едва ли има нужда да бъде уточнявано, нали сме в Италия)
разбира се, не кое да е Бергамо, а старият град.
сега ще проговори нихилистът в мен – всички средновековни италиански градове си приличат; някои са на река, други на море, трети – в подножието на важен планински проход, обаче – виждал ли си един, виждал си ги всичките, поне през моите архитектурни очи; а аз май вече съм виждала достатъчно ???? ще ви разходя из този, следвайки професионални гид, който ни води, не от любов към разказа, а поради едни размисли, на които ме наведе това, което видях… ???? както винаги.
старият град на Бергамо е разположен на хълмче, удобно издигнало се над равното поле, което предшества величествените Алпи; навсякъде (освен У нашенско и суровите северни държави) хълмчетата са любимо място за градостроителни напъни на властимащите – трудни за атакуване и винаги виждаш о-време чуждата армия, вдигаща пушилка до небето, която идва да ти обясни кой командва наоколо
тази гледка от старо Бергамо е към Алпите – в другата посока се е опънал скучен плосък хоризонт – та чак до Венеция и средиземно море; близостта на Венеция вероятно вече ви говори кой “е командвал наоколо” за прилично дълъг период от време и ако след малко не припознаете стила на някое венецианско палацо – значи не сте били достатъчно прилежни в часовете по История на архитектурата ????
градчето е низ от мини-открити пространства като това
и тесни сумрачни улички, в които слънцето прониква за не повече от час при добро стечение на обстоятелства и географски посоки; затова пък винаги можеш да пиеш кафе със съседката от отсрещната къща и да й поискаш захар без изобщо да се налага да слизаш до долу; добре де – прекалих – поправям се:
и тесни сумрачни улички, типични за всички градове от този исторически период (дори за любимите ми скандинавци)
всъшност по-особеното за въпросните градове е повсеместната “каменизация” на площите, която в онова време си е била белег на цивилизованост – всичкото възможно място, незаето от сгради, е плътно настлано с твърда настилка – камък, по възможност, или печена глина, при липса на камък.
не, че не са обичали зеленина хората, не – просто всичко останало е било зеленина и тя е била достъпна за всички, а каменната настилка – само за имащите.
скоро излизаме на централния площад на градчето; послушно изслушваме разказа за историческите перипетии довели до точно тази конфигурация от сграден фонд в околовръст (всичко хубаво е останало от Венецианците – узурпатори)
(тази кула бие всички точки по пропорциониране на обеми – стари и още по-стари)
като във всеки стар град и тук всичко е едно върху друго – дори този слънчев календар, сгушен някак си между арките, подпиращи огромното сдание над главите ни от има-няма 500 години, който някога, в зенит, е показвал кой ден от годината е; вече не показва; подминавайки го стигаме до кулминацията на официалния туристически маршрут – три църкви.
освен, че са построени почти една връз друга, едната барокова, другата ренесансова, третата … пу, не запомних, и трите се отличават с прекомерна пищност и мрачност, едното правопропорционално на другото:
единственото, което могат да провокират у мен (за кой ли път) е въпросът защо?
значи, никакъв атеист не съм! никой не е; дори да се опитва да ви убеди в противното – пак не е; дори Стивън Хокинг призна, че не е, макар и на стари години.
склонността да вярваме в наличието на нещо свише и вселенска божествена промисъл е дълбоко заложено в човешката ни съшност, независимо до колко даваме гласност на тази си склонност; но като гледам тези църкви и едновременно с това се опитвам да си представя живота и бита на хората, коита ги построили… изпитвам дълбоко недоумение.
а както и друг път е ставало дума – недоуменията не ми дават мира.
дори да приема, че църквата е била просто добре осъзнат икономически играч, възползващ се от властта и положението си – не мога да проумея какво е онова, което й е давало тази власт, онова, владеело толкова дълбоко умовете и душите на хората; на всички хора – на нямащите най-вече – а точно техния труд стои зад подобни постройки, оцеляли и до днес; точното тяхното мизерстване, на бащите, дедите, децата и внуците им е генерирало излишъка, дал възможност за построяването на тази прекомерна пищност.
контрастът е зашеметяващ!
защото днес, незнайно защо, не си даваме сметка, че онова, което е останало, далеч не е къщата на обикновения човек – а дворецът на тирана, храмът на раздаващата индулгенции църква, палатите на богатия търговец – все лица, чието съвременно олицетворение българинът заклеймява и оплюва; и че същите тези паметници са построени за сметка на мизерния и често непосилен живот на обикновените хора.
същия този българин е дълбок фен на всичко италианско, понякога до безобразие – а е готов с лека ръка да събори, премахне и изтрие от лицето на земята построеното с кръвта и потта на собствените му майка и баща, баба и дядо… а социумът и неравенството, позволили построяването и на двете, е един и същи, да не кажа, че нашият от преди 50 години е бил къде-къде по-справедлив и хуманен към обикновения човек от италианския от преди 500; двоен стандарт, чист нихилизъм или просто липса на способност да се разсъждава трезво и самостоятелно?
аз пък съм фен на ей такива неща.
вечерта ни завъшва в централата на домакините (съвременна версия на паметниците от преди 500 години, но няма да я видите снимана от нито един журналист), на невероятно добре организираното събитие, с нужните фанфари и тромпети и цялата сериозност, която темата за ролята на жените в архитектурата и целия свят изисква; самите домакини са скромни и почти невидими, въпреки че патронират и спонсорират колосалната организация и целия конкурс.
06.03.2015
докато на другия ден ни влачат из Верона – нищо по-различно от Бергамо, освен малко пресилени “артефакти” от предполагаемите домове на Монтеки и Капулети и една прилично запазена римска арена, същите тесни улички и периодични площадчета, същите укрепления, макар и организирани около река, вместо на хълм – темата религия и невероятната й власт над умовете и душите на хората в средновековието продължава да не ми дава мира.
не си падам особено голям любител на историята, вероятно заради начина по който тя бива поднасяна в училище; но един бърз по-различен поглед (препоръчвам кратките филмчета на братята Hank и John Green в тубата) над времената, датиращи от преди повече от 50 години на зад може да ви разкрие само една историческа връзка между грандиозна архитектура и общество – трайна архитектура се появява само там, където е наличен капитал в излишък и необходимост от затвърждаване на влиянието на този капитал над околните – тоест затвърждаване на престиж, бил той заслужен или не.
архитектурата, от след големите войни насам, за щастие, има друга функция.
та така, уважаеми приятели – да се върнем на църквата.
ако някога църквата в матерялното й проявление е трябвало да кара хората да се чувствам малки, незначителни и преходни – в днешно време ролята й е значително преосмислена; дори на католическата църква.
ако църквите на 500 години предизвикват у мен само досада и социален бунт – то това, което ще ви покажа – успява, без разказ на екскурзовод, без превъзнасяне и високопарни думи, само със средствата на архитектурата, да провокира …. знам ли, може би е твърде лично, че да бъде облечено в думи.
да провокира
това прави добрата архитектура – за кой ли път го казвам – провокира и ви кара да Чувствате; каквото си е наумила, че трябва да по-чувствате, според функцията си.
докато я приближаваме с таксито, незнаейки дали изобщо ще успеем да стигнем до нея, привечер, силуета й буквално пее на фона на причернялото небе.
вратите се отварят докато снимам и от вътре излизат хора – ! усмивката ми се разтегля широко
приближаваме се и въпреки приковаващия детайл на самото крило на вратите – бързаме да влезем
попадаме в малко, тясно помещение, над главите ни виси това
свърваме в ляво и …
тука някъде се налага да приседна и да спра да снимам, защото очите ми са се о-мокрили порядъчно, а всяко отброяващо щтракане на спусъка на апарата е като светотатство.
уф, да, знам, че снимките не могат изобщо да предадат усещането – те ако можеха, хората нямаше да строят сгради, а само да ги рисуват; пък и сградата трябва да е Много повече от рисунката си, от визуализацията си (в днешно време); рисунката няма да ви разплаче, няма да ви усмихне, няма да ви смири, няма да ви извиси, няма да ви накара да се откъснете от лошите си мисли.
а сграда като тази дори няма да усетите кога е направила всички тези неща с вас, докато продължава мило и смирено да ви се усмихва от някъде.
излизаме и след нас отчето заключва.
мисля, че продължих да се усмихвам още няколко часа.
от онези приказни състояния, когато нямаш нужда да комуникираш вербално с никого, достатъчно е, че усещаш стотиците други хора около тебе и едновременно с това безкраен вътрешен мир; и ако си отвориш устата – този мир, с който си се напил до козирката – ще се измъкне безвъзвратно навън като неуловим дим.
ако някое място ви кара да се чувствате така – няма ли да се връщате към него отново и отново?!! пък си останете атеист…
ps
(оказа се, че основна заслуга за осъществяването на това архитектурно бижу имат точно нашите домакини от Italcementi – и бетона, и щампите вътре, и факта, че сградата е бяла като лист хартия и продължава да е такава – но, може би от скромност, не ни доведоха да я видим; а трябваше! за другите чудеса от храброст на същите хора ще ви разкажа скоро – hopefully със снимки от Милано)
